was-i-there.alle.bg

Глава четвърта

 - Къде точно я видя с онзи мъж?

Джоана вече се беше отчаяла и не очакваше, че разпита ще даде резултат. Въобще не разчиташе на отговора на този въпрос. Вярваше, че с нейният късмет и това ще бъде поредната задънена улица. Но не се оказа права.

 - Мейпъл авеню. – Джоана се оживи. Погледът й светна. Там имаше охранителни камери, а най – добрите им хакери можеха да пробият даже компютърната система на ЦРУ без проблем. За тях не представляваше трудност да намерят всеки. Навсякъде.

 - Коя беше датата и часа?

 - Беше трети ноември. Часът беше между пет и пет и половина. - Това вече беше удовлетворително. Имаха мястото и времето на събитието. Оставаше само да открият самоличността на тайнствения мъж, с който се е срещала Лидия. Дали не бе изневерявала на Рейзър? Е, честно казано, Джоана въобще не би я обвинила.

Излезе бързо от апартамента. Отпред я чакаше Уил.

 - Обади се на Частън и й кажи да прегледа записите от охранителните камери на Мейпъл авеню между пет и пет и половина. - Уил извади телефона от джоба си и изпълни заръката. Даде й точно описание на мъжа и на Линдия Пикснър. Частън Рийд беше на доста висок пост в организацията, значително по – висок от този на Джоана. Имаше невероятни хакерски умения. Но с Джоана въобще нямаха добри отношения. Бяха си антипатични една на друга. Въпреки това се опитваха да се държат професионално и това да не повлиява на неизбежната им съвместна работа.

 - Е, поне сега имаме някакъв напредък – доволно промърмори Джоана, докато излизаха от сградата.

Навън духаше леденостуден вятър. Брулеше листата на дърветата и фучеше бясно. Слънцето светеше слабо, а облаците се опитваха съвсем да го закрият. Парното в колата не работеше, така че Джоана трепереше и там. Беше истинско облекчение, когато Уил я остави пред блока, където живееше, и тя се шмугна на топло. Апартамента й бе подарък от организацията и се намираше на две пресечи от сградата, където работеха служителите. Беше премерено луксозен, не беше снобски. Джоана се метна върху леглото и заспа.

 

 

На следващият ден Джоана се намираше в празно кафене в покрайнините на града. Дългата й почти до кръста права и кестенява коса беше разпусната. Потропваше нервно с крак. Пред нея седеше празна чаша от горещ шоколад. Кехлибарените й очи изучаваха обстановката през прозореца. Едва гледаше. Часът беше осем. Имаше само два часа, за да се види със сестра си и започваше да се изнервя.

Замисли се. В едно средностатистическо семейство всички се грижат за по – малкото дете. Е, не и в тяхното. Джоана беше с една година по – голяма от Лейни. Джак, баща им, имаше големи очаквания от Джоана и дори не поглеждаше сестра й. Майка им ги обичаше и двете, но просто вниманието вечно беше приковано върху Джоана. Особено когато чичо им идваше на гости. Той беше по – голям от брат си и е бил длъжен да се присъедини към организацията. Но не и Джак. Той се присъединил изцяло по свое желание. И заради него Джоана нямаше избор. Бе невъзможно да не го мрази за това.

Досега не беше осъзнавала, че детството на сестра й е било гадно заради всичките постоянни упражнения, които се налагаше да правят Джоана и Джак, зарязвайки Лейни. Лейни не беше имала нито сестра, нито баща. И нищо от това не се бе променило. Но Джоана никога не беше имала време да мисли за чувствата на сестра си. Тогава щеше да се наложи да спре за секунда да мисли за своите.

Съдърланд извади от чантата си лист хартия и започна разсеяно да си драска. Накрая смачка листа на топка.

Вратата на кафенето се отвори и нахлу студен въздух. Лейни се отправи към масата на сестра си с танцова стъпка. Въпреки ниския си ръст, изглеждаше по – голяма, отколкото беше. Но определено не изглеждаше толкова зряла, колкото сестра си, въпреки че реално имаха само две години разлика във възрастта (Джоана беше на осемнайсет, а Лейни – на шестнайсет). Джоана винаги се беше дразнила от многото енергия на Лейни. Дори и в този час не изглеждаше уморена. Освен това явно беше преживяла цялата работа с онова момче, защото беше възвърнала предишното си детинско и непринудено излъчване.

Леко къдравата кестенява коса на Лейни се разпиляваше по раменете й на кичури. Имаше пъстри очи и чипият й нос беше осеян с лунички. Настани се на масата срещу Джоана, кръстоса крака и подвикна към приближаващата се сервитьорка:

 - Едно дълго кафе. – После се обърна към Джоана с едва доловима усмивка. – Съжалявам, че се забавих – каза извинително. – Просто.. – накани се да обясни. Държанието на Лейни беше толкова нерешително, а гласът така приглушен.

Джоана й даде знак да спре.

 - Няма значение.

Докато двете стояха и се гледаха смутено, Джоана разбра, че сестра й явно е толкова нервна, колкото и самата тя. Това накара стегнатите й черти да се отпуснат.

Косата на Джоана беше права, тъмно кестенява, почти черна и въпреки това с леки червеникави оттенъци и се спускаше свободно по гърба й, стигаща една педия под кръста. Имаше бледа кожа, а гъсти мигли обграждаха кехлибарените й очи. Щеше да бъде още по - красива, ако се усмихнеше. Реално сестрите си приличаха единствено по нещо в погледа. Сякаш беше от стомана. Без значение от ситуацията или състоянието на духа, те просто бяха силни.

 - Как си напоследък? – поинтересува се. Едно недоизказано след онази нощ увисна във въздуха между тях. Но нямаше въобще да пита. Личеше си, че Лейни е преодоляла онзи за отрицателно време, както и си беше помислила Джоана още в началото. И може би Лейни никога не се беше чувствала зле заради онова момче, а просто беше искала вниманието на сестра си.

 - Добре съм. Е, като изключим двойките по алгебра - ухили се Лейни.

Изражението на Джоана стана съчувствено. Никога не я беше бивало в тези неща.

 - E, разкаже ми нещо - каза Джоана. Лицето на Лейни светна. Изглеждаше развълнувана.

 - Какво по точно?

 - Каквото решиш.

Следващият един час мина в разкази на Лейни за живота в гимназията. На Джоана темата й беше доста далечна. През целият си живот беше имала частни учители.

 - Ами ти? - Лейни се приведе. - Някога ще ми кажеш ли какво правиш през свободното си време? - Със сигурност отвътре изгаряше да попита сестра си какво точно работи, но знаеше, че няма да получи отговор. Беше свикнала всички да пазят тайни от нея.

 - Не - сряза я Джоана. Джоана смръщи чело. Отметна гъстата си черна коса на раменете и се усмихна радушно на момичето. Истината беше, че тя нямаше свободно време. А дори и да имаше, едва ли щеше да има някакъв личен живот. Харесваше й да си седи у дома с книга в ръка. Нямаше нужда от приятели. Защото дори и да искаше такива, нямаше да успее да се привърже към тях. И въпреки всичко, никога не се чувстваше самотна. Само тя можеше да разбере себе си. И то не винаги.

 След още половин час, прекаран в разговори за успокояващо незначителни неща, Джоана погледна часовника си. Трябваше да тръгва. Налагаше се да проучи как вървят нещата с онзи тайнствен мъж. Дали вече бяха успели да установят самоличността му.  Джоана се изправи рязко. Но се разколеба.

- Знаеш, че те обичам, нали? – попита също толкова внезапно. Лейни вдигна поглед и се вгледа в чертите на лицето на сестра си.

 - Знам. Без значение колко усилено се опитваш да промениш мнението ми понякога.

Джоана кимна доволно и тръгна към вратата, подмятайки:

 - Е, ще се видим след две седмици.

 - Чакай, две седмици? Нали татко разрешава да се виждаме един път в месеца?

 - На кого му пука какво казва той? – Джоана се обърна за последно. - Нека опита да ме спре.

След това безцеремонно излезе от кафенето.


___________

30.01.2015


Начало /коментари/

Уебсайт в alle.bg