was-i-there.alle.bg

Глава шеста


Dedicated to sleepinthegardnn,
for being such a great and inspiring reader,
who reminded me how important this story is.
*it just sounds better in English*
Също и на Натали и Ади,
задето ме окуражиха, след като взех, че изтрих голяма част от тази глава и трябваше да я пиша на ново.
Тенк ю, гайс. <3 :з



Джоана Съдърланд върза дългата си почти черна коса на опашка, въздъхна и хукна. Обичаше тези моменти. Обичаше ускоряването на пулса, шуменето на кръвта в ушите й, устремението. В главата й сякаш оставаше само усещането, момента и тя им се отдаваше, доколкото бе способна. Знаеше, че може да разчита поне на себе си и това й бе достатъчно. Забравяше, че няма при кого да се прибере, че не е виждала баща си от седмица, а майка си - от два месеца, че Лейни не я познаваше, не и такава, каквато наистина беше. В тези моменти в нея винаги бушуваше бунтарско недоволство, но никога гняв, никога самота. Чувстваше сигурност, че може да се справи, че носи в себе си нужното.

Разбира се, тези моменти рано или късно отминаваха и Джоана оставаше празна и разбита, но важното беше, че моментите ги имаше, че пак щяха да настъпят. Заради тях си струваше. Джоана спря и задъхана се облегна на стената.

В този момент вратата се отвори влезе Частън Рийд. Следваше я Никълъс Олфорд, с когото бяха в рязък, но донякъде хармоничен контраст – той с мръснорусата си коса, бледа кожа и ходещ с небрежна стъпка, а тя с нейната мургава кожа, лъскава черна коса и самоуверена походка. Двама рядко си съдействаха, но когато го правеха, можеха да постигнат почти всичко. Ако харесваше Ник наистина, а не само спеше с негово от време на време, Джоана почти би им завидяла за начина, по който комуникираха и се допълваха. Но на нея й бе абсолютно безразлично, въпреки че се изпълни с раздразнение при вида им. Мразеше тренировките, именно заради това – защото я принуждаваха да бъде близо до всички, които не само не харесваше, но и ненавиждаше, а това лесно пропукваше престореното й равнодушие. Да видеше Ник само по себе си бе болезнено напомняне за глупавото желание да изпита нещо ново, различно, силно, поне веднъж. Спомнеше си как всяка сутрин се събуждаше от ярката слънчева светлина, блеснала точно в очите й, а след краткото объркване, докато разбереше къде и с кого е, рязко се отдръпваше от притиснатото в нея тяло и се изплъзваше от ръцете му така бързо, решително и отчаяно, както никое друго момиче не би могло. Обличаше се и щом излезеше от апартамента, се облягаше безжизнено на вратата, изтощена от вълната на суровото разочарование, която след първата нощ не я напусна нито веднъж при следващите й отбивания. Всеки път бе едно и също – сърцето й не потрепваше от срам, страх или желание, студът и мракът в съзнанието й не се разсейваха, дори напротив – ставаха все по-гъсти и задушаващи, мозъкът й не се изключваше, а даже работеше на пълни обороти. С няколко думи – просто не чувстваше нищо от нещата, които би трябвало да чувства. Затова го беше разкарала по възможно най-гадния начин, който й бе известен, и оттогава не можеха дори да се гледат.

Частън и Ник се разделиха. Тя тръгна към Джоана, а той хвърли сака си на пейката.

- Здрасти – подхвърли Частън.

- Здрасти – разсеяно отвърна Джоана, оглеждайки празния с изключение на тях салон. Въобще не искаше да бъде там. Предпочиташе заядливите разговори с Лейни или неловкото мълчание с майка си, на която ни най-малко не й пукаше какво се случва с Джоана, или дори поредната разправия с баща си. Колкото и да бе странно, чувстваше семейството си по-чуждо от тези двамата, може би защото с “тези двамата’’ прекарваше повечето си време, и съответно бе по-лесно да крие слабостите си именно от роднините си, същите, които най-добре умееха да се възползват от тях.

- Хей – побутна я Частън и повдигна вежди. – Ще тренираме ли, или само ще си седим?

Джоана кимна и премига, опитвайки се да прочисти замъгленото си съзнание, абсолютно безуспешно, както след секунда осъзна.

След като разгряха, дойде време за най-същинската част – боят. Както винаги се биеха по двойки, а третият – в този случай Никълъс – седеше и зяпаше скучната пиеса.

Началото винаги беше много странно и неловко, първите им удари бяха просто отчайващи. Джоана замахна към главата на Частън, но ударът бе избегнат и вместо това Частън я ритна в стомаха. Джоана обаче бързо реагира и я улови за крака, като едва не я събори на земята, но това също бе предотвратено. Обикаляха се една друга, но нито една от тях не изглеждаше особено развълнувана или нахъсана. Джоана си повтаряше наум, че трябва да е нападателна, а не все да бяга и да избягва схватката. Така че се изстреля напред и я удари в челюстта, но беше твърде бавна и самата тя отнесе няколко силни удара. Блъсна противничката назад и коленете на Частън се огънаха. Съпротивляваше се като дива котка, но успя само да одере ръката на Джоана, която изсумтя раздразнено и я цапна през устата, запращайки я най-накрая на пода. Това трябваше да бъде краят, Джоана трябваше да спре до там. Обаче през главата й минаха всички онези моменти, в които тя се беше намирала долу, пречупена, захвърлена и слаба, всеки един път, когато те я бяха хвърляли в бездната на отчаянието и лудостта. Прожектираха се в съзнанието й с непозната и плашеща настойчивост и се обединиха в странна върволица от болка, омраза и гняв, която остави металически вкус в устата й. Без да осъзнава ясно какво прави и защо, с светнали от прилива на неукротима енергия очи тя скочи върху Частън, готова за втори рунд. Изви пръста на ръката й така, сякаш чупеше орех, и тя изпищя вбесено, нанасяйки удар на Джоана с лакът, последван от звучен шамар отново от нейна страна и два гневни вика. Джоана сложи ръка на пламналата си в яркочервено буза и яростно се нахвърля за пореден път на противничката си, но този път съвсем необуздано. Стисна я за гърлото и за една безкрайно дълга секунда двете се гледаха притихнали, а Джоана почувства удовлетворение, докато гледаше как лицето на Частън постепенно добива почти син цвят. Точно тогава някой хвана изотзад Джоана и рязко я издърпа. Мятайки се обезумяло в ръцете му, тя успя да се изплъзне, врътна се рязко към него и го фрасна право в носа с почти грациозно и нетипично точно движение на дясната ръка. Ник доближи ръката до носа си, опитвайки се да спре кръвта, но не успя. Вдигна поглед към нея, хвана я грубо за косата и тъкмо когато възнамеряваше да я помъкне на някъде, а тя го сграбчи за тениската, готова да му даде да се разбере, те чуха подигравателно ръкопляскане.

Баща й, Самюъл, скръстил ръце, и Барбара не-знам-си-коя, която беше голяма клечка и имаше лични отношения с великата и всемогъща Савана Уокнър, чиито далечно предци са били основателите на организацията, ги гледаха със смесица от остро раздразнение и снизхождение. Джоана и Никълъс се отдръпнаха един от друг, споглеждайки се. Смайването им беше общо. Никога преди не се бе случвало хора с подобни високи позиции и влияние да се появяват насред тренировките им и двамата нямаха никаква идея какво по дяволите трябва да ги е накарало да дойдат.

- Не мислех, че тренирате по този… начин – заяви Барбара с неодобрение, оглеждайки залата и срещайки погледа на Частън, която тъкмо бавно, но уверено се изправяше, опитвайки се да изглежда като някой, който допреди няколко секунди не е бил повален на пода. Повечето членове на организацията бяха убедени, че дори към грубата сила трябва да се прилага разумно, всяко движение да е обмислено и предварително изпробвано. Според Джоана най-доброто, лесно и ефективно решение при бой беше просто да удряш, колкото се може повече и където ти падне, и да не мислиш твърде много, да се оставиш на инстинкта да те води.

Джоана улови в погледа на баща си сянка на задоволство от поведението си допреди малко, но това я изпълни с дори по-силно раздразнение, което очевидно не можа да прикрие, защото устните му се свиха в тънка, права линия и знаеше, че ако бяха само двамата, той веднага щеше да започне да се заяжда.

- Отбих се, за да си поговоря с теб, Джоана, но след това, което видях, имам задача за вас двамата – обърна се Барбара към Джоана и Никълъс.

Джоана отвори уста, но от нея не излезе нищо. Всички знаеха, че тя и Ник са възможно най-ужасната комбинация. Това нямаше как да свърши добре.



____________________

24.7.16

Добре, имам чувството, че е минал цял един живот, откакто за последно писах по тази история. Не знам дали някой ще я следи вече, но ми дойде съвсем естествено да се върна към нея сега и ми се ще да й придам някаква почти завършеност през следващите месеци. Имам идеи, които стигат да напиша 5 глави засега, но нямам представа как да премина от една от случките към другата. Трябва ми убедителна причина, заради която да се задвижат нещата, но засега не съм я измислила, така че е възможно да блокирам в някакъв момент и да оставя историята отново, макар и само за месец-два, колкото и да не ми се иска. Обаче ще направя всичко възможно да не се стигне до там.


Начално /коментари/




Уебсайт в alle.bg